Какво означава сричка?

мн. срѝчки, ж. Спец. Най-малкият произносителен звуков комплекс от думата, който се състои от една гласна със или без съгласни.
прил. [[срѝчков]], срѝчкова, срѝчково, мн. срѝчкови. Сричкова граница.

Възходяща звучност на праславянската сричка
В епохата след изчезване на ларингалите и в праславянски има както отворени (завършващи на гласна), така и затворени срички (завършващи на съгласна). Това е късният период на праславянския, в който настъпват динамични промени, които засягат най-силно структурата на сричката. Очертават се две основни тенденции: към възходяща звучност в края на сричката, т.е. към постепенно нарастване на звучността от началото към края на сричката (напр., в *skvrьnyi първата сричка се състои от 4 съгласни, подредени по звучност във възходящ ред, и завършва с гласна); към синхармонизация на сричката (звуков синхармонизъм), в резултат на която предните гласни се съчетават само с небни съгласни, а задните гласни – само с твърди съгласни (напр.: *gъnati, ženọ).

Сричка
Сричка (от лат.: syllaba, гр.: συλλαβή) e част от думата, съчетание от последователни звуци в речта. Обикновено сричките се разглеждат като фонологични градивни елементи на думите, като всяка дума се състои от една или повече срички. Например, думата „вода“ е съставена от две срички – „во“ и „да“. Сричките играят важна роля за ритъма на езика, неговата прозодия, поетичната му метрика и разположението на ударенията. Сричките се състоят от сричково ядро и незадължителни начална и крайна част. Докато началната и крайната част на сричката обикновено са съгласни, сричковото ядро най-често е гласен звук, макар че в някои езици то може да бъде и сричкообразуващ съгласен звук. Например, в книжовния сръбски език, както и в някои диалекти на българския, съгласните звуци „р“ и „л“ са сричкообразуващи, като в думите „црн“ и „влк“.