Какво означава наративен?

наратѝвна, наратѝвно, мн. наратѝвни, прил. Спец. Разказвателен, повествувателен. Наративни жанрове.

Наративна терапия
Наративната терапия е форма на психотерапия, използваща наратив. Тя е първоначално разработена през 70-те и 80-те на 20 век, основно от австралийския психолог Майкъл Уайт и неговият приятел и колега, Дейвид Епсон, от Нова Зеландия. Техният подход става доминиращ в Северна Америка през 90-те с публикацията на книгата им „Наративни средства за терапевтични резултати“ (Narrative Means to Therapeutic Ends) , която е последвана от множество книги и статии за преди неповлияващи се случаи на анорексия нервоза, СДВХ, шизофрения и много други проблеми. През 2007 Уайт публикува Карти на наративна практика (Maps of Narrative Practice), – презентация на шест начина на ключови разговори. Терминът „наративна терапия“ има специфично значение и не е съвсем същият като наративна психология, естествено, както и други видове терапии, които също използват истории. Конкретно наративния терапевт сътрудничи на клиента в процеса на развиване на по-богати (или по-„дебели“) наративи. В този процес наративния терапевт задава въпроси, за да генерира ясни и ярки описания на житейския опит и събитията в нега, които дотогава не са били включени в сюжета на проблематичната история. Процесът на екстернализация помага на хората да обмислят техните отношения с проблемите, а от там и мотото на наративната терапия „Не човекът е проблемът, проблемът е проблемът.“ Така наречените силни страни или положителни качества и свойства са също екстернализирани, помагайки на хората да се ангажират в конструкцията и представянето, влизането в действие на едни желани и предпочитани идентичности / идентификации.

Наративна психология
Наративна психология е гледната точка или позиция в психологията, без да е нейно подполе, която се занимава и се отнася до „историйната природа на човешкото поведение“ (Теодор Сарбин, 1986) или с други думи как хората се справят с опита, конструирайки истории и слушайки историите на други. Самата идея е, че човешката активност и опит са запълнени със значения и истории, много повече отколкото с логически аргументи или основателни формулировки, тези истории са „двигателят, чрез който значението е комуникирано“; подобна дихотомия може да бъде намерена при Джеръм Брунър (1990) като разграничението е между „прагматичното“ и „описателното“ като форми на мисълта; в това негово разбиране те са едновременно фундаментални, но не могат да бъдат сведени или да се редуцират една към друга. Според Сарбин (1986) „наративът“ е основната, коренната метафора за психологията и тя трябва да замести механичните и органични метафори, които много голяма степен са оформили и доминират теорията и изследванията в дисциплината през 20 век.