Какво означава Казаците?

Казаците
Казаците е село в Южна България. То се намира в община Джебел, област Кърджали.

Казаци
Казаците (на украински: козаки; на руски: казаки; на полски: kozacy) са исторически и културно обособена славяноезична група (съсловие), населявала степната зона на Източна Европа. Наименоманието „казаци“ е споменато за пръв път в документ от 1395 г. Произлиза от тюркската дума quzzaq („авантюрист“ или „свободен човек“).Първоначално името казаци се използва за полунезависими монголски групи, населяващи днешна Южна Украйна в началото на 15 век. Названието се пренася върху емигрантите от славянски произход, бягащи от налагащото се в Украйна и Жечпосполита крепостничество в рядко населените територии северно от Черно и Каспийско море, включително в Кубан, а впоследствие и в Южна Украйна. През 16 век те се консолидират около няколко центъра – (Дон, Яик, Волга, Днепър и Запорожие), които се превръщат във фактически независими военизирани републики. Така например, през 1649 г. запорожците се вдигат на въстание срещу Жечпосполита, което завършва с формирането на тяхна собствена държава – Казашко хетманство. Казашките общности са силно военизирани и през този период основна тяхна дейност е грабежът на съседните земи. Обект на нападенията им стават всички техни съседи – Жечпосполита, Великото московско княжество, Османската империя и нейното васално Кримско ханство. Казаците редовно нападат западното крайбрежие на Черно море, като при похода им от 1615 г. достигат до предградията на Константинопол. Кралете на Жечпосполита полагат усилия да привлекат казаците на своя страна и от началото на 16 век казаците от Украйна са до голяма степен интегрирани в сложната система на Полско-литовската държава, създавайки, например, регистърното казачество като официална държавна военна структура и обособено съсловие. Напрежението между казаци и поляци обаче нараства през първата половина на 17 век, когато на казаците е отказано да получат статута на шляхтата, като в същото време се правят опити те да бъдат закрепостявани. Това довежда до голямото Въстание на Богдан Хмелницки, след което казаците се опитват да запазят автономията си, като се сближат с Москва и създават Казашкото хетманство. Поставени под московска протекция, казаците първоначално възстановяват свободите си, но с времето това постепенно се променя. В края на 18 век казашките държави са присъединени към територията на Руската империя. Въпреки това казаците запазват известни привилегии, а по-високопоставените са включени в руското дворянство. Те играят важна роля в колонизацията на Кавказ, Сибир и Средна Азия, а казашките подразделения съставляват важна част от руската армия. По време на Руската гражданска война основната част от донските казаци воюват срещу болшевиките, а украинските – за независима Украйна (Украинска народна република).

Предаване на казаците при Лиенц
Предаването на казаците при Лиенц е трагичен инцидент след края на Втората световна война. Съгласно договореностите от Ялтенската конференция между Сталин и Чърчил британското правителство се задължава да предаде след края на войната на СССР всички лица, граждани на СССР към 1939 г. Британската армия предава на съветската армия много емигранти, нямащи нищо общо със съветското гражданство (вкл. и граждани на България, Франция и Югославия) – повече от 25 000 донски, кубански и терски казаци (воювали на страната на Вермахта), цивилни мъже, жени и деца са предадени на Червената армия, където ги очаквал съд. В края на войната през април 1945 г. Казашкият конен полк, начело с генералите Доманов и Шкуро, се предава на британските войски без съпротива, заявявайки, че техен враг е СССР и че са готови да служат на Великбритания. Британската армия обещава на казаците, че няма да бъдат репатрирани и ги настанява в лагер близо до град Лиенц, провинция Тирол, Австрия. Малко след това британското командване задържа казашките офицери с намерение да ги предаде на Съветската армия. Започва сблъсък между обезоръжените казаци и британските войници, прераснал в ръкопашна битка, принуждавайки казаците да се качат в камионите и отправяйки ги в ръцете на техните врагове. Няма точни данни за броя на убитите, но в акцията по експедицията в този и други лагери, са загинали от хиляди до 13 000 души.Около 700 казаци са погребани в гроб край гробището на Лиенц, повече от 600 емигранти са изхвърлени в реката (вкл. жени и деца) и гробовете им са по нейното протежение. Всяка година на 1 юни Руската православна църква зад граница (емигрантска) провежда панихида на гробището на Лиенц. Събитията са описани от очевидеца Николай Дмитриевич Толстой-Милославски в книгата „Жертвите на Ялта“. През 1982 г. авторът на книгата е даден на съд, а книгата е иззета принудително.