Какво означава Българско?

България
Репу̀блика Бълга̀рия е държава в Югоизточна Европа. Граничи на север с Румъния, на запад – със Сърбия и Република Северна Македония, на юг – с Гърция, на югоизток – с Турция и на изток – с Черно море. С площ почти 111 000 km² и население около 6 520 000 души (2021) тя е съответно на 11-о и 16-о място в Европейския съюз. София е столицата и най-големият град в страната, следвана от Пловдив, Варна, Бургас и Русе. Най-ранните свидетелства за човешко присъствие по земите на днешна България датират от преди 200 – 100 хиляди години, или епохата на палеолита. Към петото хилядолетие преди н.е. в североизточна България процъфтява култура, която създава най-ранните златни украшения в Европа. От античността до Тъмните векове по земите на днешна България се развиват културите на траките, древните гърци, келтите, готите и римляните. С пристигането на славяните през VI век, а век по-късно и на прабългарите, започва процесът на изграждане на българската държавност. През 681 година е основана Първата българска държава, която достига разцвета в развитието си в началото на X век и оказва голямо влияние на източноевропейските народи чрез книжовните си школи и литературата. Тя просъществува до 1018 г., когато попада под византийска власт. Отхвърля я с въстание през 1185 г. Втората българска държава достига върха в могъществото и териториалното си разширение през първата половина на XIII век и съществува между 1185 и 1396 г., когато е завладяна от разрастващата се Османска империя. През 1878 г., след почти век на културно и икономическо възраждане, неуспешни въстания и дипломатически борби, България възстановява държавността си под формата на монархия и се освобождава от петвековното османско владичество с помощта на Руската империя в Руско-турската Освободителна война. Малко след това България започва да води редица войни със своите съседи и се съюзява с Германия по време на двете световни войни. На 15 септември 1946 г. монархията е заменена с народна република, от съветски тип и държавата се преименува на Народна република България, ръководена от Българската комунистическа партия. Социалистическият строй съществува до 1990 г., след което България поема по пътя на либералната демокрация и пазарната икономика. На 29 март 2004 г. страната се присъединява към НАТО, а на 1 януари 2007 г. – към Европейския съюз. В икономически аспект България е промишлена страна, чиято икономика се гради върху добива на метали и минерали и върху преработката на суровини. По-малка роля в икономиката играят земеделието и туризмът. Основни проблеми пред развитието на страната са много високите нива на корупция и критичната демографска ситуация. България е една от основателките на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа; освен това страната членува в ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и НАТО. През 2015 г. България е позиционирана като третата най-перспективна страна в света за базиране на производство според Cushman & Wakefield в техния индекс за позициониране на производство в развиващите се пазари. България е сред основателките на Инициатива „Три морета“ през 2016 г.

Българско възраждане
Българското възраждане е период на националноосвободително движение на българския народ от Османската империя. То започва през XVIII век, според някои с първата писана българска история на Паисий Хилендарски, и продължава повече от столетие до Освобождението на България през 1878. Това е период на коренни промени във всички сфери на обществено-икономическия, политическия и културния живот. Промените в културната и духовната област са в две основни посоки: новобългарското просветно движение и борбата за църковно обособяване. Стремежът е освобождаване на образованието и културата от елинското влияние и поставяне на основите на нова материална и духовна култура. Съществена страна на този процес е борбата срещу гръцката църковна власт за църковна независимост. Дълбоките промени в обществото водят до пробуждане и въстания на българския народ за възстановяване на българската държава. Етническите граници обхващали земите на Мизия, Тракия и Македония, с единен книжовен и говорим език, с обновяващо се общо съзнание и единна културна традиция.

Първа българска държава
Първата българска държава (на старобългарски: ︢ ︢), наричана от историците и Дунавска България за различаване от Волжка България, е първоначално ханство, а от коронясването на Симеон I Велики за цар – царство (империя), просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 681 до 1018 г. Неин основател е хан Аспарух, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешните Бесарабия и Добруджа, където се съюзява с местните славянски племена. Категоричната победа на прабългарите в битката при Онгъла през 680 г. води до подписване на мирен договор, с който Византия признава новосъздадената държава и се принуждава да ѝ плаща данък. Столицата първоначално е Плиска, а от IX век – Велики Преслав. След превземането му от Киевска Рус в края на X век се премества в Скопие и Охрид. Най-голямото си разширение Първото българско царство достига през IX век, когато към първоначалните земи по двата бряга на Долни Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешна Албания, Унгария и Словакия, цяла Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период се наблюдава централизация на държавното управление, тя е съпроводена с обединяването на разнородните етнически групи от населението в средновековната българска народност, чийто език се развива на основата на славянския.През 864 – 866 г. при княз Борис I православното християнство става държавно вероизповедание, което води до значителни промени в културния живот на държавата. Това довежда до т. нар. Златен век при цар Симеон Велики. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Източната Римска империя – Константинопол (наричана от прабългарите и славяните „Цариград“). Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци (маджари), печенеги и руси, водят през различните периоди до разрастване и отслабване на българската държава, което завършва с нейното падане под византийска власт през 1018 г.